Анотация

Изследването има за цел да очертае основните положения, при които възниква правото на дадена категория лица да не заплатят държавна такса при защита на своите права и законни интереси, въз основа на субективни и обективни признаци при условията на общи исков процес и особеното производство по съдебна делба.

The study aims to outline the main situations in which the right of a category of persons not to pay a state fee in the protection of their rights and legitimate interests arises, on the basis of subjective and objective features in the context of a common lawsuit and special proceedings.

Ключови думи: държавна такса, право на достъп до съд, равенство на страните.

I Основания

   Задължението[1] за заплащане на държавна такса и разноски е предвидено в разпоредбите на чл. 71 и чл.73 от ГПК, съобразно които се определя основанието и размера на дължимата държавна такса при производствата. При общите искови производства, таксата следва да се внесе[2] с предявяването на иска по банков път, по сметката, посочена за съответния съд, тъй като невнасянето и би довело до констатиране на нередовност по предявения иск и съдът би следвало да даде указание с допълнителен срок за внасянето и, с изтичането на който да остави същия без движение.

   Основанията за освобождаване от такси и разноски са изброени в чл.83 ГПК, като в настоящата статия ще обърна внимание конкретно на хипотезата в ал.2, съгласно която:

„Такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които  е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. По молбата за освобождаване съдът взема предвид:

1. Доходите на лицето и неговото семейство

2.имущественото състояние, удостоверено с декларация

3.семейното положение

4.здравословното състояние

5.трудовата заетост

6.възрастта

7.други констатирани обстоятелства“

При всяко положение страната, надлежно сезирала съда с молба за освобождаване от държавна такса, следва да действа добросъвестно, освен, че при подаване на декларация с неверни данни за имуществено и здравословно състояние носи и наказателна отговорност съгл. чл.313 НК[3]. Следва да се посочи, че всяко едно от основанията за освобождаване е свързано със задължението на съдилищата да разгледат и да се произнесат по всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични имуществени права съобразно разпоредбата на чл. 2 от ГПК. Независимо от наличието или липса на парични средства, българското право предоставя равни възможности на страните за защита на нарушени права и за достъп до съд и справедлив съдебен процес съгл. чл.6 КЗПЧОС, гарантирано имплицитно в различни разпоредби[4]. В тази връзка, при сезирането на съда с молба, съдът следва да се произнесе и да адресира отговора си до съответната страна или нейният процесуален представител, при упълномощен такъв. Произнасянето на съда с резолюция за отказ, написана върху самата молба, не се счита за надлежен отговор, доведен до знанието на сезиралото го лице. В случаи, че съдът не се произнесе изобщо по молбата, ще бъде налице основание за подаване на молба по реда на глава деветнадесета от ГПК за определяне на срок при бавност.[5] Съгл. чл.255 ал.1 ГПК „когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие“, в случая не се е произнесъл с определение по предявената молба за освобождаване от държавна такса, след като същата е била надлежно и правилно определена от съдебният състав, който е разглеждал делото по съдебната делба във втора фаза по извършването и, „страната може във всяко положение на делото да подаде молба  за определяне на подходящ срок за извършването му.“ Молбата следва да се адресира чрез същият съд до горестоящият съд, съгл. ал.2 на чл. 255 ГПК. Следва да се направи уточнението, че в хипотезата на определената и правилно изчислена държавна такса в производството по съдебна делба, страната няма задължение да представи молбата си за освобождаване от държавна такса на вниманието на съда в указания срок за обжалване на решението по реда на глава двадесета, а именно двуседмичен съгласно разпоредбата на чл. 259 ал.1 ГПК, тъй като страната не оспорва правилно определеният размер на дължимата такса от съда, съобразно чл.8 във връзка с параграф 2 от Тарифа №8 за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а извежда аргументи, които са възникнали и довели до невъзможност за заплащане на същата.

   Сезирането на съда следва да бъде с писмена молба, като към нея задължително трябва да бъдат приложени всички допълнителни документи, за които страната счита, че са основателни за преценката на съда, относно необходимостта от освобождаване от такса, като например: медицинско свидетелство от личен лекар, с цел удостоверяване на здравословното състояние, изискващо ежемесечно снабдяване на страната с лекарствени средства, което от своя страна обуславя генерирането на задължителни разходи, удостоверение от НОИ за определен размер на пенсията, в случай, че страната е пенсионер, удостоверение от  бюрото по труда за получаване на парични обезщетения при временна неработоспособност, регламентирани в Глава четвърта “Обезщетения”, Раздел I "Обезщетения при временна неработоспособност и трудоустрояване" и Раздел IV “Отпускане и изчисляване на паричните обезщетения и помощи” на Кодекса за социално осигуряване (КСО) и в Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (НПОПДОО) , в случай, че лицето или членове на неговото семейство не получават доходи от работа и попадат измежду лицата, изброени в чл. 4, ал.1 - 4 и ал. 9, чл. 4а, ал.1 от КСО , в случай, че лицето е с трайна неработоспособност и притежава удостоверение от лекарска комисия (ТЕЛК), за настъпила трудова злополука по смисъла на легално изведената дефиниция на чл.55 ал.1 КСО, други убедителни писмени доказателства, за невъзможност за упражняване на трудова дейност, в случай, че лицето е в трудоспособна възраст и др. като изброяването в закона не е изчерпателно и с оглед на конкретните данни на лицата могат да бъдат приложени всякакви други относими към искането документи. Така според проф. Мръчков „безработицата като осигурен социален риск е състояние на обективна невъзможност на трудоспособни лица да упражняват трудова дейност, каквато са упражнявали, което ги лишава от трудови доходи – р.2106-01-I отд. На ВАС по а.д. 5744 от 2000 г.“. [6] От тук следва една от възможните хипотези,  водещи до липсата на финансови средства, което следва да се удостовери чрез вписването на лицето като безработно в териториалното поделение на Агенция по заетостта чрез писмено заявление на безработното лице по мястото на адресната му регистрация. Приложение във всички хипотези, довели до невъзможност за плащане ще намери израз и общият принцип „Volenti non fit injuria (съзнателно причинена вреда не се обезщетява)“.

 II Срокове за изготвяне на молбата и сезирането на съда

   В ГПК не е предвиден изрично срок, в който лицата следва да отправят молбата до съда, предвид, че липсата на достатъчно средства може да възникне във всеки един момент при настъпили юридически факти или юридически събития. В хипотезата на производството по съдебна делба, като особено исково производство в част трета от ГПК, в което всяка от страните има качеството на ищец и ответник[7], следва да се отбележи, че има отклонение от изискването за внасяне на държавна такса в общия исков процес, при предявяването на иска, като при постановяването на съдебното решение и приключването на производството по съдебна делба във втора фаза, съдът следва да изчисли съобразно приетата фактическа обстановка, конституираните страни в първата фаза на делбата и относимите факти, в решението си, и размера на държавната такса за всяка от страните. Съгласно разпоредбата на чл.355 ГПК, страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, а стойността на дяловете им не може да се изчисли от съда предварително, тъй като ще бъде обект на разглеждане по същество в производството по първата фаза на делбата, с оглед претенциите на всяка една от конституираните страни съгл. чл.344 ГПК.

 III Компетентен съд за предявяване на молбата

   Относно въпроса по компетентността на съдът, който следва да се произнася по молбата за освобождаване от държавна такса, според преобладаващата практика, при действието на ГПК от 2007 г., компетентният съдебен орган да се произнесе по искане за освобождаване от внасяне на такси и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК е съдебният състав, разглеждащ делото. Срещат се обаче и изключения- определения по чл. 83, ал. 2 ГПК, издадени от административния ръководител на съд или негов заместник в това им административно качество. Общото събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС приема за правилно първото становище. При действието на чл. 63, ал. 1, б. "б" ГПК от 1952 г., отм., е предвидена изрично специална компетентност на административния ръководител - председателят на съответния окръжен съд да се произнася по направените искания на страните за освобождаване от такси и разноски по делото. В ГПК от 2007 г. това разрешение не е възприето. Съдебният състав, на когото е възложено делото, е компетентен да се произнася по всички молби на страните по него. Молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е с оглед освобождаване на страна по делото от задължение да плаща такси и разноски по него, тя е за защита и съдействие по смисъла на чл. 2 ГПК и разрешението по нея е съдебно правораздаване поради което и следва да се разгледа от съдебния състав по същото, а не от административния ръководител на съда в това му качество. Тя няма вътрешноорганизационно значение за работата на съда, за да е от компетентността на административния ръководител. Този извод следва и от граматическото тълкуване на правната норма - законодателят изрично е записал, че по молбата се произнася съдът, а не неговият председател или заместниците му. Посочените по-горе изводи са приети в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по  тълкувателно дело № 6/2012 г., ОСГТК НА ВКС. В този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 12 - искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство.

   В хипотезата на общите искови производства и задължението за внасяне на държавна такса и представянето на  платежен документ за същата с исковата молба, съгл. изискването на чл.128 т.2 от ГПК приетото в мотивите към т. 12 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. Когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.

   Преценката на съда за освобождаване от държавна такса следва да бъде направена към момента на подаването на молбата. Така в Определение №46 от 24.01.2020 г. по ч.т.д № 3/2020 г на ГТК, II  търговско отделение на ВКС в точка 1.5 ВКС дава отговор на въпроса към кой момент следва да преценява наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса, по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК- към момента на образуване на производството, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса, към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК или към друг предходен момент.

   Отказът на съда да освободи от държавна такса материално затруднено лице, представило необходимите доказателства, може да се тълкува и като недопустим отказ от правосъдие. Правото на материално затруднено лице да отправи молба до съда, посредством която да бъде освободено от държавна такса напълно съответства и с принципа на чл. 47 глава VI от Хартата на основните права на ЕС, съгласно който на всяко лице следва да се осигури реален достъп до правосъдие. Задължението за заплащане на непосилна държавна такса предварително  би оказало решаващо значение дали едно лице да потърси защита на нарушените му законни права и интереси, знаейки, че ще бъде натоварено с държавна такса, която не може да плати. Липсата на парични средства за заплащане на държавна такса, водещото до липсата на реална защита на свои лични права и законни интереси, би било и в разрез с разпоредбите на редица международни актове, по които България е страна, и в противоречие с разпоредбите на чл. 20 от Хартата на ЕС, чл. 7 от Всеобщата декларация за правата на човека, прогласена в Париж с резолюция 217 А ( III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г. по които България е страна, чл.26 от Международния пакт за граждански и политически права, приет в Ню Йорк на 16.12.1966 г. в сила за България от дата 23.03.1976 г., касаещи принципа на равенство пред закона и разпоредбите на чл. 13 от КЗПЧОС, чл.47 ал.1 Хартата на ЕС, чл.8 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл.2 т.3 от Международен пакт за граждански и политически права, приет с резолюция 2200А на Общото събрание на ООН от 16.12.1966 г., касаещи правото на ефективни средства за защита. Несъмнено  в съответствие със отреденото му по конституция правомощия за защита на права и законните интереси на граждани съгл. чл. 117 ал.1 КРБ, принципът за установяване на истината чл. 121 ал.1 КРБ и надлежно доразвити в процесуалния закон в нормите на чл.7, чл.10 и чл. 101 ГПК съдът има задължение да изясни действителното фактическо положение и след това да направи преценка за основателност или не на отправеното искане за освобождаване от държавна такса[8]. Така в определение №270 от 14.06.2016 г. по ч.гр.дело №1572/2016 г. Г.К. IV  Г.О. ВКС е приел, че след изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и едва тогава да се произнесе по основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. В определение № 369/17.05.2013 г. по ч.т.д. 2110/2013 г. по описа на ВКС, TK, е прието, че при наличие на искане за освобождаване от внасяне на държавна такса и констатация, че няма представени доказателства за установяване на обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, в това число декларация от направилата искането страна, съдът следва да и укаже да представи доказателства за всички липсващи обстоятелства, което кореспондира именно с един от основните принципи за установяване на истината. Нелогично е съдът да постанови акта си с излагане на мотиви по същество по въпрос, по който не е изяснено действителното фактическо положение, или същото почива на предположения. В подобен смисъл са и  определение №152 от 15.04.2016 г по ч.гр.дело №776/2016 г. Г.К., III Г.О. НА ВКС, определение № 481 от 11.11.2019 г. по Ч. Т. Д. № 2062/2019 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, съгл. което ако по делото не са представени доказателства- декларация по чл.83 ал.2 ГПК или други писмени документи, а има само твърдения за липсата на достатъчно средства да се платят съдебните такси и разноски, или представените доказателства не са достатъчни за установяване на твърденията за притежаваното от молителя имущество, съдът следва да извърши преценка дали представянето на такива доказателства е необходимо и ако е необходимо да даде указания за представянето им. Едва след отстраняване на съществуващата неяснота относно тези обстоятелства, съдът следва да постанови акта, с който се произнася по искането.

 IV Инстанционен контрол на акта на съда

   Постановеното от първоинстанционният съд определение, с което се произнася по съществото на искането в молбата, подлежи на обжалване по реда на инстанционният контрол, като следва да се обърне внимание и на факта, че при потвърждаване на същото от въззивен съд, то подлежи на обжалване и пред ВКС, ако са налице предпоставките за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.[9] В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В общият случай определението на първоинстанционният съд подлежи на обжалване в сроковете, предвидени в глава двадесет и първа,  чл. 275 ал.1 ГПК, а именно: частните жалби се подават в едноседмичен срок от съобщаване на определението. Ако се обжалва определение, постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, този срок тече от деня на заседанието. (2) (Изм. - ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01.03.2008 г.) По отношение на частните жалби се прилагат съответно разпоредбите на чл. 259, ал. 2 – 4, чл. 260, 261, 262 и 273.

На последно място следва да се отбележи, че съществува и допълнителна възможност за заинтересованата страна извън органите на съдебната власт да се обърне към Комисията за опрощаване на несъбираеми държавни вземания[10], към Президента на Република България при упражняване на неговите правомощия по чл. 98, т. 12 от Конституцията за опрощаване на несъбираеми държавни вземания. Това е правомощие от изключителната компетентност на Президента и не може да се делегира на други лица. В чл. 162 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) са посочени публичните държавни и общински вземания, които подлежат на опрощаване от Президента. В категорията на държавните вземания са включени и таксите, събирани по Закона за държавните такси, и други задължения, които постъпват в приход на държавния бюджет. Вземанията трябва да са ликвидни и изискуеми. По всяка постъпила молба за опрощаване се проверяват обстоятелствата, свързани с произхода на задължението, както и семейното, финансовото и имущественото положение и здравословното състояние на длъжника и членовете на неговото семейство и домакинство, за да се изясни събираемостта на задължението. Процедурата по опрощаване на несъбираеми държавни вземания не е обвързана със срок поради необходимостта от набиране на достатъчно информация и данни от различни административни органи и институции. Комисията по опрощаване работи въз основа на утвърдени Правила за работа на Комисията с Указ № 143 от 04 юли 2017 г. на Президента на Република България. В тях е описано цялостното развитие на процедурата - от постъпването на молбата, проучването на относимите факти и обстоятелства, изразяването на мотивирани становища от институциите в зависимост от вида на задълженията по исканото опрощаване и изразяването на мнение от комисията, което се предлага на Президента.

автор: адвокат Веселин Тодоров

[1]Андреев,М. „Римско частно право“, издателство 1993 г. Така в  още в Древен Рим  при въвеждането на служебния когнитивен процес като редовна гражданска процедура за гражданските спорове в самия Рим е било обусловено от постепенното овладяване на гражданскоправната юрисдикция в Рим от градския перфект (praefectus urbanus)… Служебният когнитивен процес се осъществява с помощта на писмени молби, отправени до съда..Гражданският процес не е вече безплатен. Воденето му е свързано със заплащането на съдебни разноски (sportulae).

[2]Андреев,М. „Римско частно право“, издателство 1993 г. в Юстиниановото право при подаването на исковата молба ищецът трябвало да се задължи чрез клетва или даване на поръчителство в определен срок да извърши litis contestatio и при безуспешен за него изход в процеса да заплати направените от ответника разноски. стр. 142-143; За litis contestatio и призоваването на служебния процес виж Wegner – Institutionen, стр.276 и сл., стр.282 и сл.

[3]Към настоящият момент в състава е предвидено наказание лишаване от свобода до 3 години или глоба от 100 до 300 лева

[4]   Виж. чл. 6 ал.2 от Конституцията на Република България, чл.9 ГПК и др. ;

   Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, 

народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. По смисъла на ал. 2 на същата норма пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. В разпоредбата на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. е дадено определение на понятието "неблагоприятно третиране", а именно – всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 или могат да поставят лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1 в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица. От анализа на цитираните норми следва изводът, че за да е налице дискриминация по смисъла на ЗЗДискр., е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. ;

[5]Така Сталев, Живко, Българско гражданско процесуално право, девето допълнено и преработено издание, цит. 15, стр.98- „Защитата срещу бавност може да бъде използвана не само по дела, спадащи към общия исков процес, но и по особени искови производства, уредени в ГПК или от други закони. Тя не може обаче да влезе в действие по висящи пред ВКС дела, тъй като спрямо него няма висшестоящ съд. Бързото движение на тези дела може да бъде постигнато само чрез самодисциплина, обезпечена от председателя на ВКС.

[6]Мръчков, В. Осигурително право , стр.211, цитат 229

       виж Средков, К. „Трудови и осигурителни права на безработния“ цит. 46-76

[7]Така Решение №586-1964 г.- I

[8]Така Сталев, Живко, Българско гражданско процесуално право, Девето преработено и допълнено издание-“ Принципът за установяване на истината задължава съда служебно да указва на страните кои са правно релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест за субективно твърдените факти и за кои от тях не се сочат доказателства“, цит. 18, стр. 105.

[9]Така Сталев, Живко, Българско гражданско процесуално право, Девето преработено и допълнено издание-“При проверка на процесуалните факти, обуславящи издаването на определение, по-горният съд не е обвързан о фактическите констатации на съда, издал обжалваното определение, а проверява самостоятелно процесуалните факти, въз основа на доказателствата, събрани от предишната инстанция, а също и въз основа на доказателства, представени с ЧЖ или пък събрани от ВС. Всички доказателствени средства, познати на исковия процес, са допустими.“ цит,116, стр. 649.

[10]Виж официалната страница на Президент на Република България- https://m.president.bg/bg/cat24/Komisi-po-oproshtavane-na-nesabiraemi-darjavni-vzemania .